- Възможно ли е през XXI век да се намери съвременна форма за въздействие върху индивидуалното и
общественото съзнание, която подобно на Паисиевата история може да събуди един апатичен народ?
- Може ли училището да бъде активна алтернатива на
разпадащия се национален свят, вън от него?
- В състояние ли е българското училище да изгражда личности с гражданска позиция, отговорни за собствения си живот и живота на родината си, които могат да провокират обществото по жизнено важни за него теми?
Ние сме тези, които
наричат „бъдещето на България”. Но никой не очаква да участваме
реално в това бъдеще.
Ние сме ученици –
млади, можещи, динамични, успешни, на път към своето образование в чужбина.
Но за нас може би няма място като
специалисти в България.
Ние сме тези, които
отказват да вярват в празни обещания, илюзии за светло бъдеще, но знаем, че тук и сега се случва
животът ни.
Ние сме децата на
България, които вечерят пред телевизора и виждат родителите си по скайп, защото
цената на нашето оцеляване е гурбетчийството на майките и бащите ни.
Ние отказваме да се
примирим, че България си отива в близките 50 години, че трябва да се пръснем като пилци
по света – наследниците на един древен народ и език.
Ние сме тези млади
хора, които искат да работят за просперитета на отечеството си! Душите ни плачат, когато гледаме
пустеещите очи на празните големи къщи, строени за нас от предците ни!
